Снимка:Гърдите на Меркел по време на избори като примамка за избирателите.Пирова победа за германската икономика
четвъртък 16ти септември 2010,от
Повишаване на растежа, намаляване на безработицата – германската индустрия се съживява. Този резултат изглежда утвърждава един икономически модел, основаващ се на износа, застоя на заплатите и дерегулацията на труда. Но каква е перспективата в дългосрочен план? Прилагането на тази стратегия намалява опасно равновесието в европейски мащаб.
ГЕРМАНСКИТЕ управляващи, били те социалдемократи или консерватори, демонстрират непоклатима увереност в устойчивостта на своята икономика. Те изразяват задоволство от проведените през последните десет години структурни реформи, превърнали страната в „световен шампион по износ“ – титла, която през 2009 г. Китай ѝ отне, тъй като вече е най-големият световен износител в парично изражение.
Германската икономика обаче бе ударена силно от финансовата криза през 2008 г. и последвалия срив на световната търговия. Брутният вътрешен продукт (БВП) се понижи с 5% през 2009 г., докато в останалите европейски страни спадна „ едва“ с 3,7%. Независимо от това Германия продължава да бъде смятана за модел на стабилност в Европейския съюз, най-вече в сравнение с периферните страни (Португалия, Италия, Гърция, Испания, Ирландия). За пример се дава умереният ѝ бюджетен дефицит – под 3% от БВП през 2009 г. (през 2010 г. ще бъде навярно около 5%) срещу 8% в Португалия, близо 14% в Гърция и 8% във Франция. Заради усилията и дисциплината си Германия била спечелила – и то заслужено – „доверието на пазарите“. А другите трябвало да ѝ подражават.
Този прочит на кризата, наложил се отвъд Рейн, не издържа проверката. Макар най-голямата европейска икономика (една четвърт от БВП на еврозоната) да продължава стратегията си за растеж, основана на износа, търговският дисбаланс ще се засилва. Той ще принуди останалите страни членки да правят икономии от бюджета и заплатите, за да възстановят конкурентоспособността си спрямо Германия. Ако се приемат едновременно, тези мерки рискуват да породят негативна спирала, съчетаваща повишаване на безработицата, дефлация* (звездичките отпращат към речника по-долу) и социални напрежения. Тази прогноза съвпада с позицията на Джон Мейнард Кейнс в критиката на меркантилизма – доктрина, развита през XVI век, според която всяка нация трябва да подобрява търговския си баланс за сметка на съседите си. Това води неизбежно до понижаване на глобалното търсене до твърде ниско ниво, което не позволява да се поддържа целостта на системата. Новият германски меркантилизъм разклаща европейския паричен съюз. Въпреки това беше обект на всеобщо одобрение, поне до 2009 г.
И това не е случайно, тъй като самата Германска социалдемократическа партия (ГСДП) управляваше страната от 1998 до 2005 г., преди канцлерът Герхард Шрьодер да отстъпи мястото си на Ангела Меркел, която застана начело на коалиционно правителство, доминирано от консерваторите. Трудно е за ГСДП да приеме, че именно „структурните реформи“, започнати през 2002 г. в рамките на обширна програма, наречена „Agenda 2010“ (Програма 2010), допринесоха за понижаването на германското вътрешно потребление и за нарушения в равновесието. В своя „План за Германия“, разгласен по повод федералните избори през 2009 г., кандидатът на ГСДП Франк-Валтер Щайнмайер изтъква успеха на въпросната програма: От 1998 г. ние, социалдемократите, модернизирахме Германия и възстановихме международната ѝ конкурентоспособност. Благодарение на усилията за налагане на умерени трудови възнаграждения съумяхме в сътрудничество със социалните партньори да изведем отново предприятията и продуктите си на челно място на световния пазар. Страната, която международните медии преди десет години наричаха „болния на Европа“, се превърна в локомотив на Съюза.
Т. нар. модернизация, дискретно наименование на дерегулацията на пазара на труда, започва всъщност през 90-те години на XX век и се ускорява под действието на „Програма 2010“. Тя се състои в намаляване дела на заплатите в националното богатство и увеличаване на неравенството. В реч, произнесена пред Световния икономически форум в Давос през 2005 г., канцлерът Шрьодер обобщи: Създадохме цял сектор на пазара на труда с ниски заплати и променихме системата за обезщетения за безработните, с цел да насърчим търсенето на работа. Съобразно препоръките на Германския съвет за икономически анализи и на повечето експерти, правителството продължава да е против въвеждането на законоустановена минимална заплата, от страх да не се намали натискът върху заплатите. Тези решения, в съчетание с отказа колективните трудови договори да се сключват и на браншово равнище освен в предприятията, целят да се разтури системата за договаряне в областта на наемния труд, установена след войната. В това отношение германското правителство изглежда споделя убеждението на Ханс-Вернер Зин, влиятелен съветник, който през 2009 г. изрази мнението, че развитието на сектор с ниски и много ниски заплати доказва не провала, а успеха на „Програма 2010“ [1].
Неравенство, бедност, оттегляне на държавата закрилница – обратната страна на рейнското „чудо”
ЗА онзи, който разглежда отблизо постиженията на германската икономика през последните десет години, става ясно, че оптимизмът почива повече на идеологически убеждения, отколкото на конкретни данни. Италия и Германия отбелязват най-слаб растеж в еврозоната между 1999 г., когато е въведена единната валута, и 2007 г. , предхождаща сегашната криза. Германската икономика е създала по-малко работни места, отколкото икономиките на Франция, Испания и Италия ( и това изоставане продължава да е налице, ако се вземат предвид разликите в БВП). Дори през периода на благоденствие 2005-2008 г. , наречен от някои политици „новото германско икономическо чудо“, бяха създадени по-малко работни места, отколкото във Франция през същите години или в самото начало на хилядолетието (вследствие на въвеждането на тридесет и петчасовата работна седмица).
В същото време пропастта между богатите и бедните се е увеличила толкова бързо, че Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) изразява безпокойството си. В един неин доклад се констатира, че между 2000 и 2005 г. бедността и неравенствата в областта на наемния труд са се развили по-бързо в Германия, отколкото в която и да е друга страна от ОИСР [2]. Дори по време на съвземането през 2005–2008 г. „коефициентът на Джини“, нарастващ паралелно с неравенството, скача с четири пункта в Германия. Това развитие се обяснява отчасти с дерегулацията на пазара на труда, довела до застой и понижение на заплатите. То произтича също от оттеглянето на държавата закрилница и свиването на публичните разходи като цяло. Така по данни на Европейската комисия Германия е единствената страна (заедно с Япония), в която публичните разходи след приспадане на инфлацията са намалели в периода 1998–2007 г. А в еврозоната като цяло те са се увеличили с 14% за същия период... Оттеглянето на държавата се дължи на значителното понижение на данъците в полза на предприятията и заможните данъкоплатци, както и на твърдата воля за „уравновесяване на бюджета“ и ограничаване на държавния дълг.
Резкият контраст между вялата вътрешна икономика и динамичния сектор на износа произтича до голяма степен от тази политика. Между 1999 и 2007 г. Германия е единствената страна в еврозоната, където износът е допринесъл повече за ръста на БВП, отколкото вътрешната икономическа дейност. Потреблението на домакинствата е слабо поради понижението на реалните заплати и усещането за несигурност, породено от реформите на пазара на труда и на системата за социална закрила. И поради най-слабия принос на публичните разходи за растежа в сравнение с всички останали държави членки.
„Умерените заплати“ насърчават конкурентоспособността на германския износ, но на каква цена за Европа? В рамките на един паричен съюз разликите в конкурентоспособността на държавите членки вече не могат да бъдат компенсирани с номинални девалвации. Следователно, когато развитието на разходите за труд на единица продукция* (тясно обвързани с равнището на инфлацията в национален мащаб) е различно в отделните страните, някои от тях механично увеличават конкурентоспособността си спрямо другите. За периода 1999–2007 г. разходите за труд на единица продукция са нараснали с по-малко от 2% в Германия, докато в Гърция, Ирландия, Португалия и Испания са се увеличили от 28% до 31%. Това означава, че всички останали страни са загубили част от конкурентоспособността си спрямо Германия.
„Шампионът по износ” просперира, но търговските му партньори увеличават дефицитите си
ДОРИ във Франция, където разходите за труд на единица продукция са се увеличили само със 17% между 1999 и 2007 г. (което отговаря приблизително на инфлацията, определена от Европейската централна банка), положителният търговският баланс от 1999 до 2003 г. постепенно става отрицателен.
Спекулативните атаки от тази пролет към определени европейските страни бяха свързани в много по-голяма степен с нарушеното равновесие в търговския им баланс, отколкото с бюджетния им дефицит. Между 1999 и 2007 г. държавният дефицит на Испания не е превишавал границата от 3%, наложена от Договора от Маастрихт и Европейския пакт за стабилност и растеж (за сравнение Германия не спази този критерий от 2002 до 2005 г.). И това не е всичко – за същия период държавният дълг, изразен в проценти от БВП, намалява от 62% на 36% (докато в Германия нараства от 61% на 65%), като държавата дори натрупва излишъци между 2005 и 2007 г. За сметка на това, в частния сектор (домакинства и предприятия) разходите системно надвишават приходите, най-вече заради надутия балон в сектора на недвижимите имоти. Това води до неизменен дефицит, достигащ през някои години 12% от БВП. Балансът между държавния и частния сектор е подчертано негативен, затова общият дълг се е увеличил значително. И когато балонът на задлъжняването в частния сектор се спука и безработицата скочи, от 2008 г. насам испанската държава трябваше да поеме за своя сметка неизплатимите кредити, което я принуди да сключи огромни заеми. Така пазарите внезапно поставиха под съмнение платежоспособността на Испания.
Аналогична е ситуацията в Ирландия, където държавният дълг намаля от 49% на 25% между 1999 и 2007 г., докато частните дефицити се увеличиха. (В Гърция и Португалия държавата дълго време е на дефицит, но в по-малка степен от частния сектор.) Следователно именно търговските дефицити, генериращи външен дълг, много повече отколкото бюджетния дефицит на държавата, накърняват платежоспособността на страната и я излагат на финансовата спекулация.
Ето защо германските управляващи напразно се радват на „структурните реформи“, които били направили държавата „по-солидна“ и „по-сигурна“ в очите на инвеститорите. Привидната сила на Германия е само една пирова победа. Ако вярваме на думите на Плутарх, кралят на Епир, когато получавал поздравления за победата си над римляните, заявил: Още една такава победа, и сме загубени. Той губи в битката повечето от своите войски, офицери и съюзници.
Ситуацията в Германия не е по-различна. Победата ѝ във войната на глобализацията беше изтръгната на висока цена. Най-напред в социалната област – с резкия скок на неравенствата и бедността и понижението на реалните заплати, включително на средната класа. В политическата област, в европейски мащаб – също, понеже най-добрите ѝ съюзници търпят последиците от новия германски меркантилизъм и все по-открито се съмняват в европейската солидарност на Меркел. И наистина, германската стратегия, насочена към износа, може да функционира само ако всичките ѝ партньори продължат да увеличават търговските си дефицити, отговорни, както видяхме, за сегашната криза. Дори от гледна точка на националния интерес е абсурдно да бъдеш „шампион по износ“, а после да се оплакваш от спасителните мерки, станали неизбежни заради непосилното задлъжняване на вносителите (над 40% от германския износ е предназначен за страните от еврозоната). Паричният съюз не може да просъществува дълго, ако най-мощната му икономика допринася толкова малко за общото търсене. Това е една от поуките, които могат да се извлекат от направения от Кейнс анализ на търговските войни, разтърсили Европа през първата половина на миналия век.
Социалдемократите започнаха да преразглеждат доктрината си. В Плана за Германия за 2009 г. ГСДП признава с половин уста, че в замяна на германското господство на терена на конкурентоспособността се наблюдава слабо потребление. (...) Нужно е разпределението на доходите да стане по-справедливо и да се развиват държавните инвестиции. От своя страна консерваторите, водени от Меркел, не проявяват никакво намерение за промяна на настоящата политика.
LE MONDE DIPLOMATIQUE
| | РечникКрах на облигациите: бързо покачване на дългосрочните лихвени проценти на облигациите, т. е. на ценните книжа по дълга на дадена страна или фирма. Лихвените проценти се повишават, когато дългът се увеличава и кредиторите изразяват съмнение (със или без основание) в способността на длъжниците да се издължат. През пролетта на 2010 г. лихвените проценти за десет години по гръцкия дълг превишиха 11% (срещу по-малко от 3% за германския дълг). Така обслужването на дълга (плащането на лихвите) става непосилно. | |
Бележки под линия
[1] Hans-Werner Sinn, Nido Geis, Christian Holzner, „Die Agenda 2010 und die Armutsgefährdung“, Ifo Schnelldienst, № 17, Мюнхен, 2009.
[2] OCDE (ОИСР), „Growing unequal? Income distribution and poverty in OECD countries. Country note: Germany“ (Растеж и неравенство? Разпределение на доходите и бедност в страните от ОИСР. Оценка за Германия), Париж, 2008.
